06.02–07.03.2026
![]()
![]()
Lignes de désir
Aaron Roth, Veronika Desova, Yana Abrasheva, Tsvetomira Borisova, Rada Boukova, Valko Chobanov, Lazar Lyutakov, Vikenti Komitski and Stéphen LoyeCurated by: Boyana Dzhikova
Lignes de désir
06.02–07.03.2026
галерия ПУНТА, галерия Cable Depot, бул.Стефан Стамболов №15 (книжарница и кафе), бул.Стефан Стамболов №31 (до кинкалерията)
Откриване: 18:00
*За да посетите магазините, заповядайте в галерия ПУНТА от сряда до събота, 15–19 ч.
Аарон Рот, Вероника Десова, Яна Абрашева, Цветомира Борисова, Рада Букова, Вълко Чобанов, Лазар Лютаков, Викенти Комитски и Стефан Лоа
куратор: Бояна Джикова
Lignes de désir е проект, реализиран през 2025 г. в празните магазини в историческия център на гр. Дин-ле-Бан, Франция. В рамките на седем магазина осем български художници (и един френски), поканени от центъра за съвременно изкуство Cairn, представиха сайт-спесифик творби, резултат от тригодишно художествено проучване.
Играейки с търговските помещения, изменящото им се съдържание и начина, по който тези промени отразяват времето – неговите нужди, желания и напрежения, изложбата предлага спекулативно четене на историите на празните магазини, обединявайки минало и настояще, реално и имагинерно. Проектът разглежда магазините и витрините им като механизми за създаване на въображение, пространства, свързани с колективното сънуване на един град.
През февруари 2026 г. изложбата се показва на Женския пазар в гр.София – в галерии ПУНТА и Cable Depot и магазини и кафенета на бул. „Стефан Стамболов“. Тя търси допирни точки между контекста на Женския пазар и този на малкия планински град Дин, но и отваря по-широката тема за конструирането на вътрешния ни свят с помощта на пазара на желанията, удоволствието от неговата консумация, но и опасностите, които това крие.
***
„Много се радвам, че това ще е галерия, защото няма да е магазин за риба“ – възкликна Роза, нашата съседка по търговия, по време на ремонта на бъдещата галерия ПУНТА. И в действителност, тогава от мазето си извадихме няколко табели, гласящи „Пържена риба“, „Пресен улов“ и въобще надписи, които помогнаха да си изградим представа защо тя изпитваше облекчение. В следващите месеци постепенно научихме през какви етапи на трансформация беше преминало нашето пространство , доскоро магазин за втора употреба, а много, много отдавна – даракчийница. Бизнесите се бяха променяли, нуждите на обществото също, но пространството си седеше на мястото и сякаш наслояваше в себе си историите на неговите търговци. Те се носеха във въздуха като някаква невидима нишка, която от време на време улавяхме и се опитвахме да анализираме през изложбената ни програма. Така или иначе, магазините са помещавали нещо, което е било желано, или поне на теория, а в последствие – не, или поне не достатъчно, щом си е тръгнало и е било заменено от ново потенциално желание (или от празнота). Така беше на Женския пазар, така беше и в Дин-ле-Бан.
Изложбата транспонира магазините на Дин и деликатните човешки взаимоотношения, вплетени в тяхната тъкан, в историческия център на столицата ни. Амалгамата от двете реалности поставя въпроса за тяхното потенциално съжителство.
Lignes de désir чертае няколко основни положения, свързани с използването на пазара (в по-широк смисъл) за изграждане и навигиране на вътрешния ни свят. Изходната ѝ точка са затворените малки бизнеси в град в Южна Франция, като причините за техния фалит са твърде сходни с тези, които трансформират пейзажа на Женския пазар в София, а именно масовото разпространение на супермаркетите, свръхпроизводството на евтини, некачествени стоки от нископлатени работници в бедни държави, които превръщат локалните търговци в неконкурентноспособни заради ниските цени и тн. Тези социални и икономически явления са разгледани от художниците и тук. Изложбата засяга глобални процеси, но освен да критикува капитализма и неолибералната ни дистопия – на комодифицирането на духовния свят в материални блага, които могат да бъдат закупени, тя, вярвам, търси и поезията в предметния свят на стоки и услуги, предлагайки неочаквани прочити, а дори и вълнуващи подривни дейности. Ключова фигура в нея, наред с художниците и техните произведения, са и избраните за случая магазини, техните истории и аура. Тук те са активен агент – пространството превзема творбата, пречупва я и я прави друга. Тя, от своя страна, не се съпротивлява, а съдейства – така възникват нови прочити на темите, изначално зададени от авторите в техните работи. В този смисъл, вървейки по маршрута на „Стефан Стамболов“, бихме могли да проявим особена чувствителност към режима си на гледане, активирайки въображението си, запълвайки празните пространства. Бихме могли и да огънем времето като ластик – какво са желаели хората преди нас? А за какво мечтаем ние?
***
Изложбата се осъществява с любезното съдействие на Район „Възраждане“ и кмета Станислав Илиев.
Изложбата е финансирана по проект „Market of Desire: Създаване и представяне на българска културна продукция в центъра за съвременно изкуство Cairn (Дин-Ле-Бaн, Франция) и галерия ПУНТА (София)“, финансиран по договор № BG-RRP-11.020-0224-C01 от 01.08.2025 г., „Схема за безвъзмездна помощ в две сесии „Създаване на български продукции и копродукции в сектора на КТИ и промотирането им на европейските и международни пазари за изкуства“.
Този проект е създаден с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Пост Орбитал и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд “Култура”.
Наименование на проекта: “Market of desire: Създаване и представяне на българска културна продукция в центъра за съвременно изкуство CAIRN (Дин-Ле-Бан, Франция) и галерия ПУНТА (София)”
Кратко описание на проекта: Проектът “Market of desire” предвижда създаването на мащабна културна ко-продукция под формата на групова изложба на 8 български художници и показването ѝ в гр.София и гр. Дин-ле-Бан, Франция.
Краен получател: Фондация Пост Орбитал
Обща стойност: 138 758.00 лв., от които 124 077.41 лв. безвъзмездно финансиране. Начало: 01.08.2025 г. Край: 31.03.2026 г
***
Lignes de désir
06.02–07.03.2026
PUNTA Gallery, Cable Depot Gallery, 15 Stefan Stambolov Blvd. (bookstore and café), 31 Stefan Stambolov Blvd. (next to the sewing supplies shop)
Vernissage: 6 PM
*In order to visit the shops, please come by PUNTA Gallery from Wednesday to Saturday, 3–7 PM
Aaron Roth, Veronika Desova, Yana Abrasheva, Tsvetomira Borisova, Rada Boukova, Valko Chobanov, Lazar Lyutakov, Vikenti Komitski and Stéphen Loye
Curated by Boyana Dzhikova
The Lignes de désir project was realised in 2025 inside the empty shops in the historical city centre of Digne-les-Bains, France. Within the walls of seven shops, eight Bulgarian artists (and one French), invited by the Cairn Art Centre, displayed their site-specific works – a result of three years of artistic research.
By experimenting with these spaces for commerce, their changing content and the way these changes reflect time – its needs, desires and tensions – the exhibition offers a speculative interpretation of the stories of the empty shops, bringing together past and present, real and imaginary. The project considers the shops and their displays as mechanisms for creating imagination, as spaces related to a town’s collective dreaming.
In February 2026, the exhibition is shown at the Women’s Market in Sofia at the PUNTA and Cable Depot galleries, as well as shops and cafés on Stefan Stambolov Blvd. It aims to discover points of contact between the contexts of the Women’s Market and the mountain town of Digne, while addressing the broader subject of the construction of our inner worlds through the market of desire, the pleasures of its consumption, but also the dangers this entails.
***
The exhibition is financed through the “Market of Desire: Creating and exhibiting Bulgarian cultural production at the Cairn Art Centre (Digne-les-Bains) and PUNTA Gallery (Sofia)” project, funded under contract № BG-RRP-11.020-0224-C01 from 01.08.2025, “Two-session grant scheme “Creation of Bulgarian productions and co-productions in the CCI sector and their promotion on the European and international art markets”.
The exhibition is made possible with the kind assistance of the Vazrazhdane District and Mayor Stanislav Iliev.
***
“I’m so glad this will be a gallery and not a seafood shop”, exclaimed Rosa, our neighbour in trade, during the renovations of the soon-to-be-opened PUNTA Gallery. And indeed, in the basement we found a few signs, saying “Fried Fish”, “Catch of the Day” and all sorts of inscriptions that helped us get an idea why she felt relief. Over the next couple of months, we gradually learned about the stages of transformation our space had gone through – until recently a thrift store, and once upon a time – a carding workshop. Businesses changed, so did society’s needs, but the place remained and seemed to aggregate the stories of its keepers. They lingered in the air like an invisible thread that we occasionally grasped and tried to analyse through our exhibition programme. Either way, the shops used to house something which was once desired, at least theoretically, until it wasn’t, or at least not enough, since it had left and gotten replaced by a new potential desire (or emptiness). Such was the case at the Women’s Market, such was the case at Digne-les-Bains too.
Our exhibition transposes the shops of Digne and the delicate human relations interwoven in their fabric to the historical centre of our capital. The amalgamation of these two realities raises the question of their potential coexistence.
Lignes de désir outlines several key propositions about the purpose of the market (in a wider sense) in the creation and navigation of our inner worlds. The closed small businesses in a town in Southern France serve as a starting point, while the reasons for their bankruptcy are very similar to the ones transforming the landscape of the Women’s Market in Sofia, such as the mass dissemination of supermarkets, the overproduction of cheap, low-quality goods by underpaid workers in poor countries, whose low price local traders simply cannot compete with. Such are the social and economic phenomena explored by the artists here. The exhibition engages with global processes, but instead of simply criticising capitalism and the neoliberal dystopia we live in – the commodification of the spiritual world into material goods that can be bought – I believe it also searches for something poetic in this material world of commodities and services and suggests unexpected interpretations and even thrilling subversive actions. With their stories and aura, the shops chosen for the occasion play a key part here alongside the artists and their works. They have agency – sometimes the space overcomes the work, cracking it open and remaking it anew. The work offers no resistance on its end; it complies – this gives rise to new commentary on the subjects that the artists have initially set forth in their works. In that sense, as we walk along Stefan Stambolov Blvd., we should attune our ways of seeing, awakening our imagination, filling in the empty spaces. We could bend time like an elastic band – what has been desired by the people who came before us? And what are we dreaming about?
***
The exhibition is funded under the project “Market of Desire: Creation and Presentation of Bulgarian Cultural Production at the Cairn Center for Contemporary Art (Din-le-Ban, France) and the PUNTA Gallery (Sofia),” funded under Contract No. BG-RRP-11.020-0224-C01 dated August 1, 2025, “Two-phase grant scheme ‘Creation of Bulgarian productions and co-productions in the CCI sector and their promotion on European and international arts markets’.”
This project was created with the financial support of the European Union – NextGenerationEU. Full responsibility for the content of this document lies with the Post Orbital Foundation, and under no circumstances may it be assumed that this document reflects the official position of the European Union and the National Culture Fund.
Project Title: “Market of Desire: Creation and Presentation of Bulgarian Cultural Production at the Center for Contemporary Art
CAIRN (Dign-les-Bains, France) and PUNTA Gallery (Sofia)”
Brief Project Description: The “Market of Desire” project envisages the creation of a large-scale cultural co-production in the form of a group exhibition of 8 Bulgarian artists and its presentation in Sofia and Din-le-Ban, France. Final beneficiary: Post Orbital Foundation
Total value: 138,758.00 BGN, of which 124,077.41 BGN is grant funding.
Start: August 1, 2025
End: March 31, 2026
Вътрешен хляб
Яна Абрашева
Историята на Мадам Карл чухме от много хора по време на посещенията ни в Дин-ле-Бан. През годините, паралелно с натрупването на информацията за нея, пред нас мадам Карл се появяваше, преобразяваше, а после ни се изплъзваше, подобно на нейния невидим хляб. Образът ѝ не бързаше да ни се покаже в своята цялост, доколкото един образ, изграден от чужди спомени, може да бъде „цял", разбира се. В това си търсене Яна и аз преравяхме психичния архив на тези, които са я познавали, търсейки нещо неопределено, но жизненоважно за нас, докато един ден в Cafe de Midi, само няколко месеца преди изложбата, след среща с местния антрополог Патрик не решихме, че може би най-накрая сме се доближили до нея достатъчно.
Мадам Карл управлявала пекарната на ул. “Юбак”, а баща ѝ – майсторът хлебар, го приготвял в помещение в близост. Магазинът на Мадам Карл бил особен – хлябът вътре съвсем не бил за всички, а само за онези, за които уредничката му прецени. Напълно възможно било случаен посетител да влезе, а Мадам Карл да му каже „Хлябът свърши”, което изобщо не било вярно, но ако клиентът не бил в списъка ѝ, щял да си тръгне с празни ръце. „Познавах я, на мен не продаваше хляб, а само на мъжа ми, защото беше от комунистическата партия” или „Продваше на цялото ми семейство, само не и на мен” бяха реплики, които често чувахме покрай изложбата. Именно „защото е свършил”, в пекарната нямало изложен хляб, a няколко пакета сухари, които служели като декорация на празната витрина. Самият хляб се намирал в стая отзад, далеч от погледите на минувачите.
Хлебарят от своя страна често спирал по пътя към магазина, бутайки количката с прясно изпечения хляб, за да съзерцава витрина с телевизор в съседство, на която се излъчвал футболен мач. В такива дни се знаело, че хлябът ще се забави.
Освен в моменти на футболни вълнения, хлябът на ул. “Юбак” идвал в точно определено време и ако купувачът закъсне, било възможно да си тръгне без такъв, разбрахме от нейна клиентка, която добави, че понякога се случвало също Мадам Карл да ти предложи вчерашна багета, която задължително трябва да приемеш, за да спечелиш благоразположението ѝ, докато не бъдеш допуснат до вътрешния кръг.
Един ден в магазина влязла жена от друг град и както обикновено хлябът бил свършил. Разочарована, тя останала пред магазина, когато в този момент оттам излязъл купувач с две багети. Ядосана, клиентката влязла обратно да се разправя за причините за тази несправедливост, а продавачката невъзмутимо отговорила “Сложно е”, прелиствайки бавно страниците на тефтера си. Дамата обаче не се успокоила и завела съдебно дело и цялата история стигнала до вестник Le Mondе.
Мадам Карл определено е била странна и със сигурност дискриминираща, а и дори груба и малко лоша, мислехме си ние, докато не открихме липсващото парче от пъзела – нейната мотивация. Тогава я заобичахме. Семейство Карл били леви, крайнолеви и далеч не се стремели към печалба – те искали да произвеждат точно толкова хляб, колкото било необходимо да продадат, за да преживяват, и колкото според тях бил нужен на местната общност. Понякога, за да избегне разхищение, продавачката преценявала, че едно домакинство се нуждае от два хляба, а не от три например – своеобразен протест срещу капиталистическото общество и прекомерната консумация, до която то води.
***
Изложбата „Вътрешен хляб“ предлага спекулативно четене на тази история през спомените на жителите на Дин и въображението на художничката. Тя изследва влиянието на местните събития и личности върху общността, както и значението на деликатните жестове на съпротива за формирането на колективното съзнание и памет. Яна Абрашева размножава същите сухари като тези от кутиите, украсявали старата пекарна, върху постаменти, вдъхновени от архаични морски форми на живот, препратка към геоложкия произход на региона. Като свързва хилядолетните амонити, символ на град Дин, с историята на пекарната на ул. „Юбак“, принадлежаща на друга епоха, но жива в паметта на жителите, художничката преплита нишките на формирането на история и идентичност. На пресечната точка между вечното движение на земните пластове, издигнало фосилите на повърхността на скалите, и историята на собствениците на френската пекарна Абрашева преоткрива крехкостта, но и значимостта на човешките действия.
***
„Все пак, това беше най-прекрасният хляб! – възкликна една жена в последния ден на кураторските турове. После каза – Беше ли наистина, или просто го очаквахме с такова нетърпение, че усещанията ни се изкривяваха?”.
Pain Interne
Yana Abrasheva
The story of Madame Carle was one we had heard from many during our visits to Digne-les-Bains. Over the years, during our research, Madame Carle appeared before our eyes, transformed, and then slipped away, not dissimilar to her invisible bread. Her image didn’t rush to reveal itself to us in its entirety, as much as an image constructed by another’s memories could, of course, be called ‘entire’. In our quest, Yana and I rummaged the mental archives of those who had known her, looking for something undefined yet vital to us, until one day at Café de Midi, just a few months before the exhibition and after a meeting with the local anthropologist Patrick we decided that maybe finally we had gotten close enough.
Madame Carle managed the bakery on l’Hubac street and her father, the master baker, made the bread in a nearby premises. Madame Carle’s shop was special - the bread it sold was not at all meant for everyone but only for those its manager deemed fit. It would be completely plausible that a random visitor would come in and Madame Carle would say “We are out of bread.”, which would not at all be true, but if said client wasn’t in her list, they would leave empty-handed. “I knew her, she never sold me bread, she sold only to my husband as he was in the communist party” or “She sold to my entire family except for me” were lines we often heard around the exhibition period. Namely because they were “out of bread”, the bakery had no bread on display, only a few packages of crackers that served as decoration for the vitrine. The bread itself was tucked away in a room in the back, far from the eyes of passers-by.
The master baker, in turn, would often stop on his way to the shop while pushing the cart with freshly baked bread so he could contemplate a nearby shop window with a tv on which a football game was showing. On such days it was known, the bread would come late.
Except for moments of football trepidations, the bread of l’Hubac street arrived at a designated time and if a client was late, it was possible that they would leave without bread, as we discovered from one of her clients, who added that Madame Carle would sometimes offer you yesterday’s baguette, which you were obliged to accept in order to win her grace, and so on until you were allowed into the inner circle.
One day, a woman from a different city came into the store and, as usual, they were out of bread. Disappointed, she stuck around when a customer came out with two baguettes. Angry, the woman went back to dispute the reasons for this injustice, to which the manager, unperturbed, responded with “It’s complicated”, while slowly turning the pages of her notebook. The lady, however, did not settle and instead filed a lawsuit, a story which inadvertently made its way to a newspaper (Le Monde).
Madame Carle was definitely strange and certainly discriminating, even rude and a bit mean, at least that is what we had been thinking until we found the missing piece - her motivation. It is then that we began to love her. The Carle family were left-leaning, far-left and far from concerned with profit - they wanted to produce as much bread as was necessary to sell so they could live, and as much as they deemed was needed by the local community. Sometimes in order to avoid food waste, the manager would assess that a household needed two baguettes, and not, for example, three - an idiosyncratic protest against capitalist society and the excessive consumption it leads to.
***
The exhibition “Inner Bread” offers a speculative reading of this story through the memories of Dignes’ inhabitants and the artist’s imagination. She explores the influence of local events and personalities on its community, as well as the meaning behind their delicate gestures of resistance shaping the collective consciousness and memory. Yana Abrasheva multiplies the same crackers from those of the boxes decorating the old bakery, on plinths inspired by archaic marine life forms, a reference to the geological origin of the region. By connecting ancient ammonites - the symbol of Digne, with the story of the bakery on l’Hubac street, which belongs to another era but is still alive in the memory of its inhabitants, the artist weaves the threads of history and identity. At the interpoint of the eternal movement of the earth’s layers, which brought fossils to the surface of the rocks, and the history of the owners of the French bakery, Abrasheva rediscovers the fragility but also the significance, of human actions.
***
”Still, it was the most magnificent bread! - a woman exclaimed on the last day of the curatorial tours. Then she said - Was it really or was it that we waited with such anticipation that our perceptions were distorted?”
Gant taché
Вероника Десова
В Музея на дестилерията в Барем, съседен град на Дин-ле-Бан, има табела, която гласи горе-долу следното – през 70-те производството на лавандулово масло във Франция намалява, заради новите производители от Източна Европа, които карат цените да се сринат. Има и друга табела, на която пише, че България е първа по производство на лавандулово масло в света, следвана от Франция. В статия на BBC като причини за това се изтъкват климатът, дългата традиция на отглеждане на такъв тип растения в Розовата долина и за съжаление, цените на труда в България, значително по-ниски от тези в Прованса. Сходен е и казусът с розовото масло – символ на нацията ни още от времето на държавния социализъм.
Краткото ми въведение относно икономическите фактори за високото производство на роза и лавандула съвсем не е с цел да помрачи усещането за национално превъзходство – задачата му по-скоро е да положи основи за по-задълбочено разбиране на работата на Вероника Десова, представена в галерия Cable Depot.
В практиката си Вероника често работи с аромати, създавайки т.нар. “олфакторни картини” – пейзажи-спомени, ароматни скулптури от различни синтетични и естествени парфюмни съставки. Прекарали доста време в региона и дори стигнали до Грас, през цялото време усещахме връзката с дома през парфюмерийната индустрия. Творбата на Вероника е реверанс именно към близостта между двете държави, изразен през образа на напарфюмираните флорентински дамски ръкавици. Един от способите, използвани за ароматизирането им и приложени в изложбата, е именно розовото масло, в случая произведено в България.
Основно присъствие в Gant taché има женското тяло, както обикновено носител на противоречия. Работата на Вероника обединява трудещото се тяло, експлоатираното тяло, но и тялото, за което е положена грижа с особено внимание (както да бъде защитено, така и да бъде скрито). Изложбата препраща към сложните динамики, свързани с жеста на здрависване с жени през годините и импликациите на този жест за правата и социалното им положение.
Индустриалното производство на розово масло в България процъфтява по време на държавния социализъм, като традиционно работниците на полетата са жени. Разполагаме със стотици изображения на жени в народни носии на розобер, тиражирани от партията като символ на трудещата се жена от работническата класа, щастлива и морално задоволена от своята дейност. Образът на розоберачката се лансира и в туристическата индустрия, както и върху опаковките на всякаква държавна продукция, като например локум. През 1968-ма присъствието ѝ допълнително се затвърждава чрез решението “Царица Роза” – конкурс за красота в регионалния център на розоберството Казанлък, да стане ежегоден.
И така, трудещото се женско тяло се капитализира от Българската комунистическата партия, а естествено и от последвалата либерална демокрация. И докато благоприятното влияние на държавния социализъм върху правата и независимостта на жените, включително и през осигуряването на възможност за работа и самостоятелен доход, е неоспоримо, въпросът за експлоатацията стои. Дори и днес работничките, които късат розови цветчета по изгрев, често нямат възможността да закупят луксозните продукти, съдържащи произвежданото от тях розово масло. Разбира се, фигурата на розоберачката е много по-комплексна, митологична дори, свързана със земята, плодородието и хилядолетните символични натоварености на женската фигура, а трудът ѝ – ценен и повод за гордост. И все пак, в една идеална вселена, жената, която може да си позвли напарфюмираните ръкавици, и тази, която произвежда маслото, трябва да са една и съща.
В изложбата си Вероника Десова не остава безразлична към политическия контекст на българското розово масло. Във видеото ѝ забавено звучи именно социалистическият шлагер на носталгията – “Една българска роза”.
***
Розите се берат рано сутрин, когато още са мокри, преди росата да се е изпарила. Цветчето се обхваща от двете страни с показалеца и средния пръст, а палецът прониква дълбоко в неговата сърцевина, притискайки я. Именно в средата на цвета по изгрев си почиват спящите пчели, затова палците на розоберачките често са разранени.
Бояна Джикова
Проектът Gant taché изследва аромата на розата като нишка, свързваща Прованса и България. Инсталацията се разгръща като изследване на материалната трансформация и разглежда културното значение, символиката и невидимата работа, свързани с розата и нейната дестилация, чрез две трайни олфакторни скулптури и видео пърформанс.
Българското розово масло, произхождащо от Розовата долина в Казанлък и Карлово, дълги години наричано „течно злато” и ценено от парфюмерите в Грас, е отправната точка на изложбата. В нея розата е едновременно тема и метафора: носител на идентичност, икономика и грижа; продукт, почитан по целия свят, но често недостъпен за тези, които го произвеждат.
Скулптурите, изработени от студено пресована, лазерно изрязана и заварена черна ламарина, напомнят на индустриалните съоръжения, използвани за извличане на розовото масло. Най-голямата творба Glove Stain (2025) съдържа ръчно издухан стъклен съд, нещо като съвременен флорентински дестилатор, пълен с ароматизирани с Rosa damascena вода и масло. По-малката скулптура съдържа растителна мазнина, която бавно абсорбира аромата на розовите листенца през цялата продължителност на изложбата. Този вековен процес позволява да се улови същността на цветето, без да се повреди, и да се извлече това, което парфюмерите наричали някога „душата на цветето“.
Две ръкавици от необработена агнешка кожа съставляват емоционалното и историческо сърце на инсталацията. Те напомнят за произхода на парфюмерията в Грас, някога средновековен град, специализиран в производството на кожа, в който миризмата на материала се маскирала с аромата на билки и рози. През XVI век ренесансовата италианската мода да се носят ароматизирани ръкавици се разпространява във Франция, което води до появата на прочутите флорентински ръкавици, носени от членове на кралското семейство, като Мария-Антоанета. Така парфюмерията се отделя от търговията с дъбилни продукти и се превръща във водещата индустрия в региона.
Освен ролята си на аксесоар, предназначен да подчертае скромността и женствеността, ароматизираните ръкавици имали и функцията да прикриват телесните миризми и да служат като защита – бариера между кожата и външните нечистотии, спасител от „лошия въздух” на света.
Следите, оставени от процеса на боядисване на ръкавиците с роза, се превръщат в живописни жестове, разкриващи остатъците и невидимата стойност на розовото масло и свързаната с него работа. Във видео пърформанса, който съпътства произведението, кадри на ръкувания натрупват видима патина от контакта; всеки обмен се превръща в белег на човешка връзка и трансфер. Флорентинската ръкавица се явява като главен герой на произведението: съд за аромат, кожа и спомен.
Чрез следи, петна и допир Glove Stain размишлява върху крехкостта на аромата и спомена, разкривайки невидимите истории, които остават в материалите, жестовете и въздуха.
- Вероника Десова
Gant taché
Veronika Desova
In the Museum of Distillery of Barrême, the neighbouring town of Digne-les-Bains, there is a sign that states more or less: In the 1970’s the production of lavender oil in France decreased because of the new producers from Eastern Europe who caused its price to drop.
There is another plaque on which it is written that Bulgaria is first in the production of lavender oil in the world, followed by France. In an article by BBC the reasons cited highlight the climate, the Rose valley’s long tradition of cultivating these types of plants and unfortunately, the fact that the cost of labour in Bulgaria is significantly lower than the one in Provence. The case with rose oil, our nation’s symbol dating back to the socialist regime, is similar.
My short introduction of the economic factors of high rose and lavender production is not at all meant to dampen the sense of national pride; its task is rather to lay down the groundwork for a more profound understanding of Veronika Desova’s work, shown at Bureau Moderne.
In her practice, Veronika often works with scents, creating so-called “olfactory paintings” - landscape-memories or aromatic sculptures made of different synthetic and natural perfume ingredients. Having spent a long time in the region and even having made our way to Grasse, we could not shake off our connection to home through the perfume industry. Veronika’s artwork is a reverence, namely to the closeness between the two countries, expressed through the image of a pair of perfumed Florentine lady’s gloves. One of the methods of scenting used in the exhibition is rose oil, in our case produced in Bulgaria.
The main presence in Gant taché is that of the female body, which, as usual, is a carrier of controversy. Veronika’s work unites the working body, the exploited one but also the body one has taken care of with great attention (to be protected and hidden at once). The exhibition references the complicated dynamics of shaking a woman’s hand through the years and implications of this gesture regarding their rights and social status.
The industrial production of rose oil in Bulgaria bloomed during the socialist regime when the field workers were traditionally women. We are privy to hundreds of images of women picking roses in national clothing, distributed by the party as a symbol of the hard-working working class woman - happy and morally fulfilled by her vocation. The image of the rosepicker was also propagated in tourism, as well as on the packaging of all kinds of public products, such as Bulgarian delight. In 1968 her presence was reaffirmed by the decision that the “Queen of Roses” beauty pageant, held in the regional center for rosepicking in Kazanlak, would be held annually.*
And so, the hardworking female body is capitalized on by the Bulgarian communist party and naturally by its successor, liberal democracy. Still, while the favorable influence of the socialist rule on women’s rights and independence — including the securing of work opportunities and an individual income — is undeniable, the issue of women’s exploitation stands. Even nowadays the women who pick rose flowers at sunset are far from having the means to afford the luxury goods that contain the rose oil they produce. The figure of the rosepicker is of course much more complex and even mythological, connected to the earth, fertility and their millenia-old symbolic significance on the female figure, and her labour - one of value and a source of pride. Yet, in an ideal universe, the one who can afford the perfumed gloves and the one making the oil, should be the same woman.
In her exhibition Veronika Desova does not shy away from the political context of Bulgarian rose oil. In her video one can hear, slowed down, the socialist hit song of nostalgia - Edna bulgarska Roza (transl. A Bulgarian Rose).
***
Roses are picked early in the morning when they are still wet, before the dew has evaporated. The bud is held on both sides with the pointer and middle fingers as the thumb penetrates deep into its core, pressing on it. It is namely the core where sleeping bees rest, which is why the rosepickers’ fingers are often bruised.
Boyana Dzhikova
*On the official website of the Rose Festival we can read the following about that event:
“The chosen one is Radka Derelieva. Interesting to the story is that she was given a Komsomol assignment, which gave her no possibility to refuse and for the placement of her crown, her braids had to be cut off.”
With the decision of the 1971 Council of Ministers, the Rose Festival in Kazanlak was declared national and the symbolic significance of the “Rose Queen” for the popularization of the city grew. For the purposes of the Festival, annual organisational committees were created, which included commissions on specific tasks. One of the commissions organised the Rose Ball with the election of a Rose Queen.
The way in which the pageant was held was different depending on the period. Over time it became more and more lavish. During the ‘70s and ‘80s of the 20th century, the Rose Ball was held in May, after the graduation nights. The Rose Queen was chosen amongst pre-selected girls recommended by the Komsomol school organisations. The graduates arrived at the dance with gentlemen and the choice was made in two rounds - a trivia quiz and a dance competition.
The Gant taché project explores the fragrance of the rose as a thread connecting the French Provence and Bulgaria. The installation unfolds as a study of material transformation and examines the cultural significance, symbolism and invisible work associated with the rose and its distillation through two durable olfactory sculptures and a video performance.
Bulgarian rose oil, originating from the Rose Valley in Kazanlak and Karlovo, for many years called "liquid gold" and valued by perfumers in Grasse, is the starting point of the exhibition. In it, the rose is both a theme and a metaphor: a bearer of identity, economy and care; a product revered around the world but often inaccessible to those who produce it.
Sculptures made of cold-pressed, laser-cut and welded black sheet metal are reminiscent of the industrial facilities used to extract rose oil. The largest work, Glove Stain (2025), contains a hand-blown glass vessel, a sort of contemporary Florentine distiller filled with Rosa damascena-flavored water and oil. The smaller sculpture contains vegetable oil that slowly absorbs the scent of the rose petals throughout the duration of the exhibition. This centuries-old process makes it possible to capture the essence of the flower without damaging it and extract what perfumers once called the "soul of the flower".
Two raw lambskin gloves make up the emotional and historical heart of the installation. They recall the origins of perfumery in Grasse, once a medieval town specializing in leather production, where the smell of the material was masked by the scent of herbs and roses. In the XVI century, the Renaissance Italian fashion of wearing scented gloves spread to France, leading to the emergence of the famous Florentine gloves worn by members of the royal family, such as Marie-Antoinette. In this way, perfumery branched off from the tanning trade to became the leading industry in the region.
In addition to its role as an accessory designed to emphasise modesty and femininity, scented gloves also had the function of masking body odours and serving as a protection – a barrier between the skin and external impurities, a savoir from the "bad air" of the world.
The traces left by the process of dyeing the gloves with rose oil become painterly gestures, revealing the remnants and invisible value of rose oil and the work associated with it. In the video performance accompanying the work, images of handshakes accumulate a visible patina from contact; each exchange becomes a mark of human connection and transfer. The Florentine glove appears as the main character of the work: a vessel for fragrance, leather and memory.
Through traces, stains, and touch, Glove Stain reflects on the fragility of scent and memory, revealing the invisible stories that remain in materials, gestures, and the air.
Veronika Desova
Колелото на късмета
Аарон Рот
В търсене на превод на заглавието на изложбата, която оригинално беше кръстена Games of Chance, трябваше да изясним казуса с дефиницията на игри на умение и игри на шанс.
В игрите на умение резултатът зависи предимно от способностите на играча, а в игрите на късмет – от произволното разпределение на случайностите. Понякога разликата между двете e въпрос на фино нюансиране. Покерът например се води игра на шанс в много законодателства, въпреки че технически една ръка може да бъде спечелена и с лоши карти, в зависимост от уменията на играча. От друга страна, и най-слабият играч, въоръжен с добри карти, би следвало да победи. Обратното – машините за хващане на играчки с щипка (каквито на Женския пазар има поне 4) често са програмирани така, че в по-голямата част от времето захващането ѝ да не е достатъчно силно и щипката да изпуска това, което играчът е успял да хване. В този случай, макар на теория умението на играча да е водещо, случайността играе решаваща роля.
Оценката на факторите шанс и умение води до определянето на едни игри като хазартни и съответно подлежащи на специални регулации, а други като нехазартни и съвсем легални.
Така или иначе, Аарон се интересуваше от игрите на шанса или поне от игрите, които се играят в казино. В Дин-ле-Бан нямаше казино. За 16-хиляден високоалпийски град липсата на такова учреждение не е чак толкова шокираща, бихме казали, но оказва се, във Франция е забранено да има казино в градове, които нямат минерални извори. Дин беше последният нещастен термален град в държавата, в който казино нямаше, но това щеше много скоро да се промени, а именно през 2027 г., когато беше предвидено изграждането на първото за града казино. Жителите му имаха смесени чувства по въпроса – от общинските управници, които смятаха, че това ще донесе икономически подем на региона, през местните хора, за които това отбелязваше последната фаза на капиталистическата дистопия, в която живеем, до такива, на които им беше абсолютно безразлично.
В контекста на затворените магазини и погледа към тяхното минало, Аарон Рот реши да се обърне към бъдещето на града и да създаде казино в пространството на бившето “Киберкафе”. Инсталацията му е четирикомпонентна, амалгама от фрагменти от света на залаганията, принадлежащи на различни географски локации и времена (казиното съществува отвъд времето, знаем, или по-скоро там няма време):
- Килим за казино
- Голяма метална конструкция: от едната ѝ страна светеща кутия с алуминиева рамка показва снимка на художника, който играе на рулетка в “Принцес Казино” в София. От другата ѝ страна има алуминиева рамка с три LED ленти с текст, който се движи непрекъснато от ляво надясно, подобно на тези, които се използват за реклама на казина – винаги в червено.
- Живопис, изобразяваща входа на казино Blue Shield в икономическата зона на Златния триъгълник в Лаос.
- Самотна карта осмица каро с изображение на жена в сребристо бельо на фона на звездното нощно небе.
Изложбата на Аарон Рот задава въпроси за актуалната свръхпопулярност на залагането въобще, особено в ерата на интернет и социалните мрежи. Художникът си обяснява този феномен по няколко начина: икономическата немощ на местните власти във времена на строги рестрикции след кризата, окончателният крах на забраната на онлайн хазарта в САЩ, а сега и Zynternet. Последното е термин, описващ субкултура на млади мъже, в която са на почит спортните залагания, леката бира, никотиновите пучове на марката Zyn и форми на мизогиния. Тази субкултура възниква през последните години и съществува онлайн – в Instagram и TikTok. Именно там наблюдаваме как тези мъже залагат големи суми пари на живо в интернет, например месечния си наем на ротативка, за забавление на другите. Zynternet хората изповядват особен нихилизъм спрямо света, в който според тях хазарта и стоковата борса функционират на еднакъв принцип.
Oтвъд тези случайно или неслучайно свързани факти, откъде идва желанието за залагане, питаше се Аарон Рот, особено сега, в новата си форма, в която надмогва физическото пространство през приложения за мобилни телефони, сайтове и социални мрежи? Разполагането на казино именно в “Киберкафе” сякаш обобщаваше настоящето състояние на хазарта.
Психологията зад казиното и хазарта, вярвам, обединява толкова много фактори – социални, политически, икономически и емоционални, под формата на мечти, ескапизъм, но и страдание, че е практически невъзможно те да бъдат пълноценно обхванати от един анализ.
В работата си “Всеки ден нова мистерия” Аарон прави опит за такъв, смесен с индивидуалната му чувствителност по въпроса, нещо като поетичен поток на мисълта на тема хазарт, изпълнен с културните препратки, на които художникът се опира, разсъждавайки върху този феномен.Живописта от своя страна препраща към Златния триъгълник, регион на престъпност и беззаконие между Тайланд, Мианмар и Лаос, чиято най-бедна държава – Лаос, решава да инвестира в създаването на казино. Blue Shield е имитация на казино в Макао, имитация на казино в Лас Вегас, имитация на казино във Венеция и така нататък. Blue Shield за Аарон символизира целия нихилизъм на съвременното икономическо съществуване и моралния упадък на държавните институции. Ключът към въпроса на Аарон обаче за мен се намира в малката жена сред звездното небе – карта от тесте, чийто произход е неизвестен, въпреки огромната му популярност в България в края на миналия век. Мистерията около нейното съществуване някак напомня аурата на казиното и хазарта – онази ирационална, неопределена и скрита сила, която би могла да ни донесе просперитет – шансът.
всеки ден нова мистерия… всеки ден нова мистерия… всеки ден нова мистерия… може би един ден в бъдещето всички ще живеем в мир и щастие… може би всички ще живеем заедно в казиното, всички ще работим във фабрика за спекулации… залагайки на числа, които се вдигат и падат, няма да се налага да се притесняваме за линията, която се вдига и пада… точно като в истинското казино, ще има ограничение колко можеш да спечелиш, но няма да има ограничение колко можеш да загубиш... приватизирани печалби, разгласени рискове... започва промяна: ярки светлини, мигащи екрани, миризма на застоял цигарен дим, липса на естествена светлина и време, защитени от влошеното време навън, постоянна температура и удовлетворяващи бутони. някои хора биха могли да работят от дома си, други да идват в офиса, където им дават безплатни напитки, може би хибриден план би проработил добре тук. всички ще са равни пред шанса. информация, създадена от алгоритми, които само други алгоритми могат да декодират... уравнения на стойността, които вече не се нуждаят от производство, а само от нашето колективно въображение. това е твърде объркващо, пречи на линията да се покачва. представете си дори продуктите да бъдат чужди на средствата за своето производство. можем да си представим как просто произвеждаме чиста спекулация... за да заспим през нощта можем да броим 3D кучета, цифрови хрътки и уипети, чиято енергия никога не свършва, безкрайно преследващи едно цифрово зайче по пистата, без да има нужда да се притесняваме за правата на животните или тяхната експлоатация... едно безкрайно залагане, че ще излезем отгоре... това естествено никога няма да се случи... но може би колективната ни вяра ще излезе отгоре.. утре е нов ден и аз съм напред с парите. трябва да се срещнем с HR за стратегията за рулетката: ако залагаш на големите числа и после на няколко числа тук-там, работи, обещавам... докато нулата, подобно поток, който през годините се влива в варовита скала, проправя път в каньон. В Америка са прекалено жестоки... имат двойна нула, а сега дори и тройна нула, плюс логото на казиното на колелото... може би се опитват да изградят втори Гранд Каньон... би било чудесно за приходите от туризъм... дори във видеоигрите за пост-апокалипсиса е невъзможно да си представим свят, в който фашизмът и провалящата се либерална демокрация се борят на фона на техно-либертарианска градска държава, появяваща се на заден план... накъде отива западният човек :-) може би в херметично затворено пространство, светлини и звук... почти го чувам, а ти, какофонията от видео покер и слот машинки, миризмата на цигари стотаци (понякога се разсейваш и ти се пуши по-бавно горяща цигара) и хора с имената си гравирани на коланите... би било просто перфектно. Може би бихме могли да го наречем напълно автоматизиран спекулативен късно капиталистически реализъм. Дали андроидите сънуват електрически овце? Дали ние сънуваме резултатите от залозите на 3D кучета, наречени xxxxxjjjj11234 и 8888888a? Марк Фишър трябваше да отиде на хиподрума, може би там щеше да види мъже в quarter-zip суичъри, които залагат пари на мечти за бъдещето, което все още не познават... мисля, че с тази мечта за килими с красиви шарки, толкова сложни, толкова привличащи окото, че някой ден може да бъдат окачени в музей като гоблени... бъдещето се създава някъде в Гуандун... когато за първи път видях как всеки ден има нова мистерия на фасадата на казиното, никога не бях мислил, че ще изпитам тъга от предполагаемия край на неолиберализма... всеки ден нова мистерия... всеки ден нова мистерия... всеки ден нова мистерия
La roue de la fortune
Aaron Roth
In search of a translation for the title of the exhibition, which was originally called Games of Chance, we had to make some clarifications on the subject of defining games of skill vs. games of chance.
In games of skill the results depend on the player’s capabilities, in games of chance on randomness. Sometimes the difference between the two comes down to fine nuance. Poker, for example, according to many jurisdictions is a game of chance, although a round could, technically, be won with a bad hand depending on the player’s capabilities. On the other hand even the weakest player, if armed with the right cards, should be the one to win. And the opposite — claw machines (of which there are at least four on the Women’s Market) are often programmed so that in most cases their grip isn’t strong enough to hold, so they drop what the player has managed to catch. In this case, even though in theory the player’s skill should be decisive, chance determines the outcome.
Assessing the factors of chance and skill leads to defining certain games as gambling, therefore subject to regulations and others as non-gambling and therefore, legal.
In any case, Aaron was interested in games of chance or at least those played in casinos. In Digne-les-Bains there was no casino. For a high-Alpine city with 16 000 inhabitants, the absence of such an establishment is not so shocking, one would think — but as it turns out France forbids casinos in cities without thermal springs. Digne was the last damned thermal city in the country without a casino, but that was about to change in 2027, when construction of its first one ever was planned. The inhabitants had mixed feelings - from the municipal officials who believed this would bring economic revival to the region, to locals for whom this move marked the final phase of the capitalist dystopia we inhabit, to those who were indifferent.
In the context of closed shops and a glance at their past, Aaron Roth decided to turn toward the city’s future and create a casino in the space of the old “Cybercafé”. His installation comprised four elements, an amalgam of fragments from the betting world belonging to different geographic locations and times (casinos exist beyond time, we know, or rather no time exists within them):
- A casino carpet
- A large metal construction: on one side a lightbox with an aluminum frame displaying a photograph of the artist playing roulette in ‘Princess Casino’ in Sofia; on the other, an aluminum frame with three LED ticker strips scrolling text continuously from left to right, similar to those used for casino advertisements, always in red.
- A painting depicting the entrance to Blue Shield casino in the economic zone of the Golden triangle in Laos (1)
- A lone eight of diamonds playing card with an image of a woman in silver lingerie against a starry night sky
Aaron Roth’s exhibition reaches beyond Digne-les-Bains to question the surging popularity of betting, especially in the age of internet and social media. The artist makes sense of this phenomenon from a few angles: the economic impotence of local authorities under strict post-crisis austerity, the final collapse of the online gambling ban in the U.S., and now Zynternet. The last term describes the subculture of young men in which sports bets, light beer, Zyn nicotine pouches and forms of misogyny are all on a pedestal. The subculture emerged in the last few years and exists online, on Instagram and TikTok, where we observe these men betting large sums live on the internet - the amount of their rent, say, on the rotary machine for the amusement of others. Zynternet adherents espouse a particular type of nihilism in which, as they see it, gambling and the stock market function the same.
Beyond these randomly — or not so randomly — connected facts, Aaron Roth posed the question: where does this desire to gamble stem from? Especially now in its new form, which transcends physical space through the use of smartphones, websites, and social media. Placing the casino in a “Cybercafé” seemed to summarize the current state of gambling.
The psychology of casino and gambling, I believe, combines so many factors - social, political, economic, and emotional ones in the form of dreams, escapism, but also suffering, that they are practically impossible to contain in a single analysis.
In his work “Every day a new mystery” Aaron attempts such an analysis, interwoven with his individual sensitivity on the subject - a kind of poetic stream of consciousness on the topic of gambling, filled with cultural references the artist draws upon as he contemplates this phenomenon.
The painting in turn references the Golden triangle - the region of crime and lawlessness between Thailand, Myanmar and Laos, where the poorest of the three - Laos, decides to invest in the creation of a casino. Blue Shield is an imitation of a casino in Macao, an imitation of a casino in Las Vegas, in Venice and so on. To Aaron, Blue Shield embodies all the nihilism of contemporary economic existence and the moral decay of public institutions.
The key to Aaron’s question, however, lies in the small woman under the starry sky - a card from a deck, whose origin remains unknown despite its vast popularity in Bulgaria at the end of the last century. The mystery surrounding its existence somehow recalls the aura of casino and gambling - that irrational, undefined and hidden power that could bring us prosperity - chance itself.
every day a new mystery…every day a new mystery…every day a new mystery… maybe one day in the future we will all live in peace and happiness… maybe we will all live together in the casino, all will work in a factory producing speculation… betting on numbers going up and down, we won't have to worry about the line going up and down… just like in the real casino there will be a limit on how much you can win but none on how much you can lose… privatised gains publicised risk… a shift starting bright lights flashing screens the smell of stale cigarets no natural light and weather missing, safe from the degrading climate outside, a constant temperature and satisfying buttons. some people could work from home some could come into the office, they give you free drinks there, maybe a hybrid plan could work out nicely. everyone would be equal in front of the chance. information made by algorithms that only other algorithms can decode… equations of value that no longer need or desire production only our collective imagination. it’s too messy it gets in the way of the line going up… imagine even the products being alienated from their means of production… we could if we imagine just producing pure speculation… at night we could count 3D dogs to fall asleep, digital greyhounds and whippets never running out of energy, chasing after a digital rabbit endlessly round the track, no worries about animal rights and abuse… just betting endlessly that we'll come out ahead… we never will though… but maybe our collective belief could come though… tomorrow’s another day and i’m ahead on the bankroll. we should have meetings with HR about roulette strategy that if you bet the big sires and then but a few numbers here and there it works out i promise… while the zero like a stream into limestone over the years works its way into a canyon… in America they’re too cruel.. with a double zero and now a triple zero plus the logo of the casino on the the wheel… maybe they’re trying to build a second grand canyon… it would be great for tourism revenue… even in video games about the post apocalypse it’s impossible to imagine a world where Fascism and failing liberal democracy duke it out against the background of a techno libertarian city state emerging in the background… which way western man :-) maybe in hermitically sealed space lights and sounds… i can just hear can’t you the cacophony of video poker and slot machines the smell of 100s cigarettes (sometimes you'll get distracted and you want a slow burning smoke) and people with their name engraved on their belt… it would just be prefect… maybe we could call it fully automated speculative late capitalist realism… do androids dream of electric sheep… do we dream of outcomes of parlays of 3D dogs called xxxxxjjjj11234 and 8888888a coming though… Mark Fisher should have gone to the hippodrome maybe there he could have seen men in quarter zips betting money on dreams of the future they don't yet know… I think with this dream of carpets of beautiful patterns so complex that they distract so well that one day might be hung in a museum like a tapestry… the future is being made somewhere in Guangdong… when i first saw every day a new mystery on the facade of a casino i never thought i would feel mournful feelings about the supposed end of neoliberalism… every day a new mystery… every day a new mystery… every day a new mystery
Foxing
Цветомира Борисова
foxing (J. busshō ; K. pulsŏng 佛性) – китайски термин, който се превежда катo “природата на Буда”
fox (английски) – лисица
foxing (английски) – кафяви или жълти петна по хартия, причинени от времето и влагата
В магазина на Цветомира бяхме свидетели на популярен в Източна Европа феномен във връзка с ремонта на помещения - а именно поставянето на подова настилка върху друга подова настилка.
На първо четене, там имаше два вида балатум с различни шарки, маркиращи различни сектори от пространството. После се оказа, че всъщност единият е залепен върху другия. Под тях открихме дървен под. Накрая нашите наемодатели, в желанието си да ни предоставят възможно най-адекватни условия за изложбата, решиха казуса, махайки старите два балатума и поставяйки трети - съвсем нов.
Помещението в процес на ремонт почти се беше превърнало в бял куб, с изключение на гореспоменатия балатум, което придаваше на това движение една почти перформативна стойност през появяването, изчезването и повторното появяване на тази медия. Тази постоянна трансформация на балатумa предизвикваше медитативно усещане, съвсем в духа на изложбата на Цветомира, вдъхновена от широкоразпространения спиритуализъм в района на Дин-ле-Бан (а и на Женския пазар, въпреки че тук той често е пречупен през форми и степени на религиозност и съответно ситуацията е по-комплексна).
Тук художничката създава спекулативно пространство за медитация и молитва, сътворено от внимателно подбрани предмети – книги, бутилки, лисича кожа. Тя играе с неофициалните, демократични начини за създаване на места за достигане на духовното, а именно такива, които биха могли да бъдат направени собственоръчно от всеки един от нас. Какви биха били атрибутите на едно такова място? Какво превръща един магазин в храм за достигане на себепознанието?
Всичко започва с иконографско изследване на визуалния език на спиритуалното – кои са формите, обемите и цветовете на личния храм? И как да ги пресъздадем в домашни условия?
Помещението е изградено интуитивно, подобно на всеки опит за неформален мистицизъм, неговите съставни части насочват към представите на Цветомира за това какво би изглеждало спиритуално, основно през призмата на Будизма. Намерила своите отправни точки, художничката придава нов смисъл на различни профанни предмети от ежедневието, омагьосвайки и превръщайки ги във вълшебни тотеми за енергийно лечение – така например спирала срещу комари се превръща в символ на началото на света и неговата еволюция, а парче МДФ — в олтар. Цветомира обаче не се спира строго върху конвенциите на основно припознатите предмети на мистицизъм, а по-скоро създава собствена амалгама от значения и интуитивни връзки. Тя очертава едно свободно пространство на интерпретация, в което публиката да свърже и осмисли за себе си невидимите нишки, които формират местата за себепознание — сами по себе си феномен, все по-комодифициран в постмодерното ни общество.
Foxing
Tsvetomira Borisova
foxing (J. busshō ; K. pulsŏng 佛性) – a Chinese term that translates as “the nature of the Buddha”
fox (English) – a mammal of the dog family
foxing (English) – brown or yellow spots on paper caused by weather and moisture
At Tsvetomira's shop, we witnessed a phenomenon popular in Eastern Europe especially in connection with the renovation of spaces, namely the installation of flooring on top of other older flooring.
At first glance, there were two types of linoleum with different patterns, marking different areas of the space. Only to turn out that one was actually stuck to the other. Underneath, we found a wooden floor. Finally, our landlords, in their desire to provide us with the most adequate conditions for the exhibition, solved the issue by way of removing the two old linoleums and placing a third - a completely new one.
The space, which was undergoing renovation, had almost turned into a white cube, with the exception of the aforementioned linoleum, which gave this gesture an almost performative value through the appearance, disappearance, and final reappearance of the flooring. This constant transformation of the linoleum had evoked a meditative feeling, quite in the spirit of Tsvetomira's exhibition, having been inspired by the widespread spiritualism in the Digne-les-Bains area (as well as in the Women's Market, although here it is often refracted through forms and degree of religiosity, making the situation quite a bit more complex).
Here, the artist creates a speculative space for meditation and prayer, made up of carefully selected objects—books, bottles, fox fur. She plays with informal, democratic ways of creating spaces for spiritual attainment, namely those that could be made by each of us with our own hands. What would be the attributes of such a space? What makes a shop a temple for self-knowledge?
It all begins with an iconographic study of the visual language of the spiritual—what are the shapes, volumes, and colours of the personal temple? And how would we recreate them at home?
The room is constructed intuitively, similar to any attempt at informal mysticism, its components pointing to Tsvetomira's ideas about what would seem spiritual, mainly through the prism of Buddhism. Having found her points of departure, the artist gives new meaning to various mundane everyday objects, enchanting and transforming them into magical totems for energy healing—for instance, a mosquito coil becomes a symbol of the beginning of the world and its evolution, and a piece of MDF becomes an altar. Tsvetomira, however, does not strictly adhere to the conventions of the commonly recognized subjects of mysticism, but rather creates her own amalgam of meanings and intuitive connections. She outlines a free space for interpretation in which the audience can connect and make sense of the invisible threads that form these places of self-knowledge — a phenomenon in itself, increasingly commodified in our postmodern society.
Всяко цвете си спомня за слънцето
Вълко Чобанов
Oсновна характеристика на предметите е тяхната относителна дълготрайност във времето – те не се разпадат с темпото на органичната материя, нито пък претърпяват кой знае какво развитие през годините. Предметите създават впечатление за безсмъртност, защото са тук при появата ни на този свят, в който и остават, след като си отидем от него. Те служат и като своеобразен ориентир в ефимерното ни битие, маркират пространства и етапи от живота, неспирно борейки се с необуздания ход на времето. В известен смисъл предметите удържат света, придават му усещане за непроменливост и сигурност. От друга страна, все по-голямата мимолетност на съвременните стоки и късият им житейски цикъл създават чувства на тревожност в днешното общество.
Връзката между краткотрайното човешко битие и създадените от човека предмети, надмогващи земния ни път, е основна тема в работата на Вълко Чобанов. Изходната точка за изложбата са венците от стъклени мъниста, разпространени по гробищните паркове в региона на Дин-ле-Бан, както и в Германия, Франция и Италия, най-вече в периода 1800–1900 г. В инсталацията си художникът се занимава с циклите на живот и смърт, въплътени в произведения на човешката ръка. Чобанов събира ковьори от България, създадени преди повече от сто години, които репродуцират сюжет от всекидневието – момент на среща, а защо не и любов. Той поставя въпроса за притегателната сила на тези предмети с често неизвестно авторство и начина, по който възприемаме техния произход години по-късно. В малък съд на входа на изложбата са поставени мъниста, намирани по улиците на Дин, София и Прага, откъснали се може би от гердани и ключодържатели – обекти, принадлежащи към нашата най-лична сфера. “Всяко цвете си спомня за слънцето” насочва вниманието ни към способността на предметите, контейнери на човешките жестове, да се сдобият с аура, да бъдат носители на частици от нечия душа или на своя собствена и така да преодолеят своята нежива материя.
Every flower remembers the sun
Valko Chobanov
A main characteristic of objects is their relative longevity - they neither fall apart with the tempo of organic matter, nor undergo god knows how much of a development over the years. Objects have an air of immortality because they are already there when we arrive in the world, which is also where they stay when we leave. They serve as a kind of compass in our ephemeral lives too, marking spaces and stages of life, and constantly fighting with the untameable passage of time. In a sense objects keep the world going and give it a feeling of unchangeability and certainty. On the other hand, the ever-increasing transience of contemporary goods and their short life cycle cause feelings of anxiety in today’s society.
The connection between transient human life and human-made objects that outlast our earthly path is central to Valko Chobanov’s work. The exhibition’s starting point is the glass bead wreaths common in cemetery parks in the Digne-les-Bains region, as well as Germany, France and Italy, mostly between 1800 and 1900. In his installation, the artist delves into the life-and-death cycles, embodied in the work of human handiwork. Chobanov collects tapestries from Bulgaria, created more than a hundred years ago, which reproduce a scene from everyday life — the moment of a meeting, why not even love. He questions the pull of objects whose authorship is unknown, and the way we perceive their origins years later. In a small vessel at the exhibition entrance are placed beads found on the streets of Digne, Sofia and Prague, detached from necklaces and keychains — objects that belong to our innermost sphere. “Every flower remembers the sun” turns our attention to the ability of objects, containers of human gestures, to beget an aura, to carry pieces of somebody’s soul, or perhaps their own*, and thus to transcend their inanimate matter.
*In Japanese folklore objects that are more than a hundred years old acquire spirit and consciousness and turn into the so-called Tsukumogami.
Студио Ом
Лазар Лютаков
Вече бяхме прекарали достатъчно време в Дин-ле-Бан, за да усещаме засиленото ниво на спиритуализъм, видно от къщата на Александра Давид-Неел, особения интерес към Тибет и всякаквите магазини за медитация и дзен практики. Често задавахме на местните въпроса “Защо духовността е толкова разпространена тук?” и сякаш никога не получавахме удовлетворяващ отговор. Сектата на свещения град Мандаром беше може би частицата от пъзела, която да допълни нашата представа за планинския град, в който се намирахме.
Пътят дотам беше кошмарен: завои след завои над пропасти, изкачване все по-нависоко над все по-дълбоки пропасти, но живописен – Мандаром се намираше на върха на хълм в Алпите. Това беше свещеният град на аумизма – секта, основана през 60-те години на миналия век от французина Жилбер Бурден, която на теория трябва да обединява универсалните виждания на хиндуизма, християнството, юдаизма, исляма и будизма. Организацията процъфтява в годините си на създаване, когато наброява над 1200 членове, и като повечето такива структури, е обвързана със серия от скандали; лидерът ѝ умира през 1998-ма, докато чака присъдата от заведеното срещу него съдебно дело. През 2001-ва 33-метрова негова статуя, разположена на върха на хълма и съответно видима навсякъде в околността, е премахната от държавата с контролиран взрив поради незаконното ѝ издигане. На въпроса защо статуята е трябвало да си тръгне, от сектата ни беше обяснено, че това било дело на еколозите, в които се били вселили демони (демоните са основен антагонист в аумизма).
Бяхме посрещнати от местния гид, който водеше туровете от няколко десетилетия – Ален Бенену, бях го разпознала от статия във Vanity Fair, и който щеше да ни разкаже за свещения град и вярванията на аумистите. Зад желязната ограда на входа се извисяваха две бетонни скулптури на архангели с лазерни пистолети. Турът ни започна покрай различни статуи и малки храмове, носещи знаците на основните религии, но пречупени през вижданията на аумизма – 22-метрова статуя на Буда, държащ нещо като гигантски миксер (проводник на космически енергии), 21-метров Космически Исус, Храмът на Аватар Калки – впечатляваща сграда в цветовата гама на “Макдоналдс”, с квази диско топка върху купола, обрамчен от малки пламъчета (по-късно, като финал на нашето посещение, задружно пяхме “Ом” именно там), и продължи покрай още десетки други произведения. Ален разказваше за основите на религията – за етапите на развитието на човешката душа, за злите сили, с които посветените се борят, за преминаването на духа в космически съд кораб след неговата смърт, повторното му завръщане на земята и така нататък. В парка на сектата нямаше почти никого – въпреки наличието на немалко общежития във формата на гъби, беше толкова тихо. Преминавахме през отворени пространства и стаи, построени почти изцяло от бетон, издържани в разнообразен колорит, или поне когато са били създадени – с времето цветовете бяха избледнели, скулптурите – поочукани, парчетата стъкълца или други подръчни материали – на места отлепени. Въпреки това гидът ни разказваше за малките пластмасови камъчета сякаш бяха рубини, статуите – от злато, храмовете – от мрамор. В гласа му имаше особена гордост, а на въпроса кой е проектирал селището, отговори: “Нашият учител, но разбира се, плановете за мястото са му подадени свише”. Различните елементи бяха изработени с различни нива на майсторство – от прилежно изографисани статуи на Бурден до наивистични сибирски тигри, създадени като че ли от деца или любители ентусиасти. И все пак, преобладаващото чувство беше все едно се намираме на отдавна изоставен кинодекор. Това породи в мен необясним дисонанс и нещо като тревожност – символът в случая беше толкова бутафорен, че в моята глава не носеше необходимата плътност, за да бъде легитимен. Как бяха приемали хората всичко това насериозно? От друга страна, това като че ли не беше отказало нито един от стотиците доброволци, участвали в построяването на този религиозен Дисниленд, който те бяха обичали и възприемали като дом, източник на вдъхновение и утеха. Последвалият упадък на сектата сякаш естествено беше хармонизирал материя и символ – моралната ѝ деградация беше в особена синергия с физическата ѝ такава.
***
Работата на Лазар Лютаков създава хибридно пространство – нещо между храм и шоурум, място за молитва и медитация, но и за подреждане, излагане и складиране. Вдъхновен от широкоразпространения спиритуализъм в региона на Дин-ле-Бан, както и наличието на секти, художникът изследва доместификацията и демократизирането на спиритуалността и създаването на места на мистицизма извън формалната категоризация на религиозния храм.Библиотечните рафтове от своя страна препращат към трансформацията на магазините според тази на желанията - едни стоки си тръгват, други заемат тяхното място, понякога не успяват, а понякога бизнесът зарязва идеята преди дори да я е завършил. Изложбата на Лазар играе с времето - пространството, в което се намираме, изоставено ли е или е още неоткрито? Вторият аспект на създаване е емоционално-визуалният. За постигане на връзка с космическото, авторът трябва да интегрира достатъчно убедителен предмет, който да предразположи посетителя към отваряне на чакрите и приобщаване към Вселената. Това Лютаков постига чрез лава лампата – дизайнерски продукт от 60-те и 70-те години на миналия век, превърнал се в култов в популярната култура. Лава лампите са може би най-добрият пример за стремежа към комодифициране на небесното през масовото индустриално производство – през бавните, ритмични движения на восъка мислим за началото на света, затворено в интимното пространство на дома. В известен смисъл, те препращат към човешкото желание да обуздаем световните процеси, но и да бъдем част от някакво по-висше цяло.
Изложбата на Лазар Лютаков рефлектира психоемоционалното състояние на хората, стремящи се да създадат свой собствен спиритуализъм – бързо, понякога наивно, но устремено към някаква форма на красота. В контекста на постоянни социални кризи, разпада на общността като модел на функциониране за сметка на неолибералната идеология, загубата на ритуалността и все по-голямото отчуждение на съвременния човек желанието за близост е все по-очевидно.
Studio Om
Lazar Lyutakov
We had spent enough time at Digne-les-Bains to sense the high level of spirituality there - from Alexandra David-Neel’s house, the high interest towards Tibet and the many meditation and zen shops. We would often ask the locals why: “Why is spirituality so common here?”, and it was as if, somehow, no answer we received ever felt like enough. The sect at the holy city of Mandarom could perhaps be the missing puzzle piece which’d help us make sense of the mountain city we found ourselves in.
The road there was nightmarish: turn after turn above alcoves, then climbing higher up above ever-widening new alcoves; after all, painting-like Mandarom lived on top of a hill in the Alps. It was the holy city of Aumism, a sect founded in the ‘60s by Gilbert Bourdain, which combines, at least in theory, the universal views of Hinduism, Christianity, Judaism, Islam and Buddhism. The organisation bloomed at the time of its founding with more than 1200 members and like most structures of this kind, was tied up in a series of scandals; its leader died in 1998 while waiting for a sentence from a lawsuit filed against him. In 2001 a 33m statue of him on top of the hill, hence visible from every point in the surrounding area, was removed with a controlled explosion due to its illegal erecting. When asked why the statue had to go, the sect told us that it had been the doing of ecologists whose souls had been possessed by demons (demons are a main antagonist in Aumism).
We were greeted by the local guide who’d been leading the tours for the last few decades — Alain Bénénou. I recognised him from a Vanity Fair article. He would tell us about the sacred city and the Aumist beliefs. Behind the iron gate at the entrance two concrete sculptures of archangels towered above us, laser guns in hand. Our tour began past statues and small temples bearing symbols of the main religions, but refracted through the visions of Aumism - a 22- meter Buddha holding something like a gigantic mixer (conductor of cosmic energies), a 21-meter Cosmic Jesus, the Temple of Avatar Kalki, an impressive building in the Macdonald’s color scheme with a disco ball on top of its dome, framed by small flames (later at the end of our visit, namely there we collectively chanted an “OM”). Dozens more works followed. Alain spoke about the religion’s foundations: the stages of the development of human soul, the evil powers the initiated battled, the spirit’s passage into a cosmic spaceship after death, its return to earth and so on.
The sect’s park was nearly empty: despite the presence of a good amount of mushroom-shaped dorms, it was so quiet.
We moved through open spaces and rooms, built almost entirely out of concrete, once maintained in various colors - with time the paint had faded, the sculptures had chipped, the little glass pieces and makeshift materials peeling off in places. And still, our guide talked of the little plastic pebbles as if they were rubies, the statues - gold, the temples - marble. There was a particular pride in his voice and when asked who designed the settlement, he replied: “Our teacher, but of course, the plans were given to him from above.” The craftsmanship levels varied wildly - from diligently-painted Bourdain statues to naïvist Siberian tigers that looked as if made by children or passionate enthusiasts. And yet the prevailing feeling was of walking through a long-abandoned film set. This stirred in me an inexplicable dissonance and something like anxiety - the symbol in this case was so blatantly a prop that in my mind it did not carry the necessary density to be legitimate. How had people taken all this seriously? On the other hand, this apparently hadn’t deterred any of the hundreds of volunteers who’d participated in building this religious Disneyland, which they had loved and perceived as home, a source of inspiration and solace. The sect’s subsequent decline seemed to have naturally harmonized matter and symbol - its moral degradation was in special synergy with its physical one.
***
Lazar Lyutakov's work creates a hybrid space – somewhere between a temple and a showroom, a place for prayer and meditation, as well as one for arranging, displaying, and storing. Inspired by the widespread spiritualism in the Digne-les-Bains region, as well as the presence of sects, the artist explores the domestication and democratisation of spirituality and the creation of places of mysticism outside the formal categorisation of religious temples. The library shelves, in turn, refer to the transformation of stores according to that of desires—some goods leave, others take their place, some fail, while others abandon the idea before even completing it. Lazar's exhibition plays with time—is the space we find ourselves in abandoned or yet to be discovered? The second aspect of creation is emotional-visual. To establish a connection with the cosmic, the author must integrate a sufficiently compelling subject that predisposes the visitor to open up their chakras and connect with the universe. Lyutakov achieves this through the lava lamp – a designer product from the 1960s and 1970s that has become a cult item in popular culture. Lava lamps are perhaps the best example of the desire to commodify the heavens through mass industrial production—through the slow, rhythmic movements of the wax, we think of the creation of the world, enclosed in the intimate space of the home. In a sense, they refer to the human desire to control world processes, but also to be part of some higher whole.
Lazar Lyutakov's exhibition reflects the psycho-emotional state of people striving to create their own spirituality—quickly, sometimes even naively, but striving toward some form of beauty. In the context of ongoing social crises, the collapse of community as a model of functioning in favour of neoliberal ideology, the loss of rituality, and the increasing alienation of modern man, the desire for closeness has become increasingly apparent.
Kаталог на птици
Стефан Лоа и Викенти Комитски
Не си спомням точния момент, в който Викенти Комитски и Стефан Лоа (художник, роден и израснал в Дин) станаха приятели. Трябва да е било по време на първото посещение на Викенти в планинския град или в периода, в който споделяха ателие в София. Приятелството между тях се изгради до голяма степен върху споделената им любов към музика, писатели и философи. Въпреки спорадичната езикова бариера, те успяваха да комуникират, позовавайки се на личности, на които се възхищават. Техните имена действаха като своеобразни кодови думи, които разкриваха идеи и чувствителности, достатъчни двамата художници да се разберат без много обяснения.
Процесът на създаване на изложбата “Каталог на птици“ на Викенти Комитски и Стефан Лоа преплете събития и феномени, случили се в период от няколко столетия.
Първоначално проектът беше вдъхновен от оскитан – архаичен език от района на Прованса, заменен от официалния френски след няколко целенасочени кампании на властта за неговата забрана и заличаване. На места обаче все още имаше улични табели на окситански, а Шарл, нашият куратор, в един момент дори се беше записал на курсове по езика. Подобно на малкия бизнес и затворените магазини изместени от големите вериги, окситанът олицетворяваше местната култура, потисната от стремежа към растеж и унификация.
Впоследствие се появи историята за Свети Франциск, католически свещеник, проповядвал светото писание на птици и легендата за когото е адаптирана във филма на Пазолини Uccellacci e uccellini. Магазините с историите на техните собственици, окситанът и Св.Франциск носеха общата черта на древна комуникация, нишова и скрита, омагьосана дори, но някак искрена и чиста. Някак стигнахме до Оливие Месиен – френски класически композитор, чиято музика наподобява песента на птиците и чиято майка е родом от Дин-ле-Бан. Така се появи видео работа – омаж към Месиен с авторски звук, композиран от Стефан, и снимки от любител-фогораф от неговия роден град.
В действителност обаче, колаборацията между Стефан и Викенти най-много се интересуваше от генеалогията на тяхното приятелство - екосистемата от събития и личности, допринесли със своите идеи за най-прогресивните модерни теории за света.
Все пак, птиците си седяха там и още нещо трябваше да се случи с тях. Но те бяха метафорични, така или иначе, ако не в началото, то в някакъв момент. Птици и философи бяха едно и също.
***
По време на реденето на изложбата в София, замислено рисувайки една патица, Стефан каза - знаеш ли, понякога си мисля, че приятелството за което говорим, е и приятелството ми със себе си, или поне това, на което се уча.
Бих добавила, че освен това със себе си, изложбата на бул.Стефан Стамболов изследва деликатните отношения на любов и вдъхновение между Стефан и София - тук оживена през тялото на старото боксьорско кафе, но и през книгите, списанията и всички останали материали за колажа в помещението, голяма част от които намерени тук - манифестация на интуитивните връзки, които Стефан прави в нашия град.
Catalogue d’oiseaux
Vikenti Komitski et Stéphen Loye
I do not remember the exact moment when Vikenti Komitski and Stéphen Loye (an artist born and raised in Digne) became friends. It must have been during Vikenti's first visit to the mountain town or maybe during the period when they shared a studio in Sofia. Their friendship was built largely on their shared love of music, writers, and philosophy. Despite the sporadic language barrier, they were able to communicate, citing individuals they admired. Their names acted as code words that revealed just enough ideas and sensitivities for the two artists to understand each other without much need for explanation.
The process of creating the exhibition "Catalogue of Birds" by Vikenti Komitski and Stéphen Loye intertwined events and phenomena that happened over a period of spanning centuries.
The project was initially inspired by Occitan, an archaic language from the Provence region, which was replaced by official French after several targeted campaigns by the authorities to ban and eradicate it. In some places, however, there were still street signs in Occitan, and Charles, our curator, at one point even enrolled in language classes. Similarly to the small businesses and closed shops displaced by large chains, the Occitan language represented local culture, being suppressed by the pursuit of growth and standardisation.
This was followed by the story of Saint Francis, a Catholic priest who preached the Holy Scriptures to birds, and the legend of whom was adapted in Pasolini's film Uccellacci e uccellini. The stories of the shops and their owners, the Occitan language, and St. Francis shared a common thread of ancient communication, niche and hidden, even magical, but somehow sincere and pure. Somehow we got to Olivier Messiaen, a French classical composer whose music resembles birdsong and whose mother was born in Digne-les-Bains. This is how the video work came about – a tribute to Messiaen with original music composed by Stefan and photographs taken by an amateur photographer from his hometown.
In reality, however, the collaboration between Stéphen and Vikenti was most interested in the genealogy of their friendship—the ecosystem of events and personalities who contributed their ideas to the most progressive modern theories about the world.
Still however, the birds were sitting there, and something else had to happen to them. But they were metaphorical, anyway, if not at the beginning, then somewhere along the way. Birds and philosophers were the same.
***
While setting up the exhibition in Sofia, Stéphen said thoughtfully as he drew a duck, "You know, sometimes I think that the friendship we're talking about is also my friendship with myself, or at least what I'm learning."
Adding to this, the exhibition on Stefan Stambolov Boulevard explores the delicate relationship of love and inspiration between Stefan and Sofia—here brought to life through the old boxer's café it is set in, as well as also through the books, magazines, and all manner materials for the collage that were found in that room—we find a manifestation of the intuitive connections Stéphen makes in our city.
Петолъчка
Рада Букова
Да стане петолъчка не е никак лесно.
Линията тръгва нагоре, надолу, наляво, надясно и пак надолу, докато стигне там, откъдето е тръгнала.
Петте лъча като че ли започват от центъра, който можем само да си представим къде е, следвайки техните невидими оси.
Точно в средата минава виталният нерв, който свързва и комуникира през петолъчките.
Казват, че когато падне звезда се счупва на хиляди по-малки. Също че при липса на храна, някои петолъчки се откачат от гръбнака и го зарязват, за да отидат на по-добро място.
Останалото, с времето се разпада на малки звездички, които, ако се носят в джоба, ни пазят, а ако се смучат, ни правят езиците червени.
——
В Дин-ле-Бан имаше комунистически звезди. Навсякъде – на площада, по фасадите на сградите, в магазините за сувенири и тези за бижута, във витрините на музея... Те бяха символ на града, разбрахме впоследствие, само че съвсем не бяха комунистически – това бяха прешлени на криноиди – морски създания, еволюирали преди 180 милиона години, чиито скелети се разпадат на малки части във формата на звезда. Тези останки, кръстени „звездите на Св. Винсент“, можеха да се открият навсякъде в региона на Дин – днес планина, а много отдавна – дъно на океан.
В проекта си художничката претопява двата символа, този на Дин и този на периода на българския държавен социализъм, като създава нова алхимична сплав, която ползва за направата на захарни бонбони. Характерният за комунизма червен цвят се разлива в очертанията на криноид петолъчка пред планините около Дин, виждаме във видео, документиращо процеса. И двете звезди, и двете знаци на локална принадлежност, в работата на Букова са изравнени по битие в амалгамата на течната захар.
Подходът на Рада Букова играе с пресемантизацията на художествения образ – процес, в който даден предмет или изображение придобива ново значение в зависимост от географската локация и културно-историческия контекст на дадено място.
Продуктът на нейния труд не е нито емблемата на града, нито петолъчката, която Рада е виждала навсякъде по време на детството си в България. Той е и двете, или пък нито едното, а нещо ново, неизвестно, трето. Помирява ли Рада двете реалности чрез тяхното пресичане? Изяжда ли едната звезда другата? Или пък сега, превърнат в обикновена близалка, символът е обезсилен и сломен, като идеята за политическите диктатури?
PentAlphagone
Rada Boukova
To make a five-pointed star is not at all easy.
The line goes up, down, left, right and down again, until it gets to where it started from.
The five rays seem to begin at the center, we can only imagine where that is by following their invisible axis.
Right in the middle passes the vital nerve that connects and communicates via five-pointed stars.
They say when a star falls it breaks into a thousand smaller five-pointed stars. And if they lack enough food, some detach from the line and abandon it, leaving for a better place.
What remains with time falls into little stars, which, if carried in our pockets protect us, if sucked on - make our tongues all red.
——
There were communist stars in Digne-les-Bains. Everywhere: on the square, on building facades, in souvenir and jewellery shops, on museum displays… Stars were the city’s symbol, as we discovered later on, although they were not at all the communist ones; those were vertebrae belonging to crinoids - sea creatures that evolved 180 million years ago, whose skeletons break down into little parts until they form the shape of a star. These remains named St.Vincent stars could be found all around the Digne area, a mountain now but once upon a time - the bottom of the ocean floor.
In her project the artist transmutes/remelts the two symbols - that of Digne and the communist one as she creates a new alchemical compound which she uses to make candy. Characteristic of socialism, the red colour spreads into the outlines of a crinoid five-pointed star before the mountains surrounding Digne, as we see in a video documenting the process. Both stars, both - symbols of belonging to a place, in Bukova’s work dissolve into equivalence in an amalgam of liquid sugar.
Boukova’s approach plays with the resemantisation of the artistic image - a process whereby an object or an image acquires a new meaning depending on its geographical location and the cultural-historical context of a given place.
The product of her labour is neither the city’s symbol, nor the five-pointed star Rada saw everywhere during her childhood in Bulgaria. It is both, or rather neither but a new, and unknown third. Does Rada reconcile the two realities by crossing them? Does one star eat the other? Or is it that now, turned into a simple lollipop, the symbol as an idea for political dictatorship is rendered powerless and defeated? That is up to interpretation.
In her project Bukova deals with subjects like forming communities and identities, that which connects us and what divides us. In her exhibition the candy was placed in the fridge of the former butcher’s shop on l’Hubac str., repositioning tenderness and violence.
︎ Mihail Novakov