08.11 - 10.12.2022
Arboreous Psychopomp Hypersigil
Solo exhibition by Valko ChobanovCurated by: Boyana Dzhikova
👁🗨: Mihail Novakov
The exhibition traces the origins of the yet unnamed aesthetic of sharp, spike-like, post-internet ornaments, part of the practice of contemporary artists. The case of terminology, or in this case, the lack of it, is symptomatic in several ways - on the one hand, it speaks to the loss of the history of an ornament and the load of meaning it carries, and on the other, to its "spirituality" (something is inhabited with soul once it is named, as we know).
Having entered contemporary culture and exhibition spaces through the visual codes of the black metal genre, which in turn introduced them, inspired by forest landscapes and pagan cults tied to nature, it has gone through several levels of transformation, several and stages of appropriation over the years. Valko Chobanov plays with the idea of the sad fate of content, hijacked and deconstructed by postmodern man, reduced to a surface, two-dimensional and decorative. His approach is, after all, dualistic - he himself is an admirer of this aesthetic, using it in his works.
The artist gradually unmasks the aura of his chosen symbolism. From the starting point of the present, through the Blackwork art period (ca. 1585-1635), through the already mentioned black metal (NB! different from dead metal) he reaches its origin - the fear of the forest, woven into our collective unconscious, often interpreted as intuition.
_
When I was a child my dad owned a villa in the forest that was basically used as a base while he went hunting (as well as home to his trophies - I remember a stuffed deer head on the living room wall that I would pet every day in a burst of tenderness and admiration; I considered the silent deer almost a friend, managing to ignore the fact of its inanimacy; after all, objects are magical to children, and the concept of death had perhaps not yet formed in my mind). The house had a few floors with many bedrooms, and I spent parts of my summers there, with a huge yard in which my father ventured with half-successful attempts at gardening. All of our Christmas trees went in the yard, as well as a series of roses that somewhat awkwardly thrived in the sun, quite aware that they came from somewhere else. One afternoon we came home from lunch to find the branches of all the plum trees broken under the weight of the unharvested fruit, in sync and unpressured by external factors such as storms or high winds, in a suicidal impulse under the instruction of some unseen demonic force. On that sunny afternoon, perhaps for the first time, a thought crept into my head - that abundance has its shadow, that it can have disastrous consequences. There was a building nearby, a Catholic school that my father had also bought to prevent possible construction next door. The school was surrounded by a huge population of nettles and one of my rare attempts to study ended with burns on my childish legs and the palms of my hands.
The villa was at the end of a village in the Balkan, and outside the fence was a forest road, a path in fact, with a grass surface. The path connected the cottages after ours and made access by car easy. Beyond it the forest stood steeply. The forest was always dusky and emerald, no matter the seasons or the weather circumstances in the cottage courtyard where the colours varied in all shades of green, ripening and decaying fruit in red, purple and brown.
The wild garden also housed a large-scale anthill as tall as me, or at least it was at first - the older I got, the more I caught up with its size until I surpassed it. Its inhabitants were also in unconventional sizes, far larger than the urban ants I was used to, red, moreover, with patterns on their backs - tattoos of old tribes. At some point, my father built a whitewashed fence separating us from the forest road (and the forest) and the ants, little by little, made their home elsewhere, leaving their tower of Babel. For a long time afterwards I contemplated with melancholy the decreased pile of earth, blaming my parent for killing it ("the ants aren't dead, they just went away"). I never understood why, bereft of their connection to the forest, they had gone away; we had everything after all.
I never went into the forest. From it in the cottage occasionally things materialized, like bunches of flowers or dead animals. Its extent was unclear to me. The forest was an enigma, always silent, ever present. One day I woke up and there was no one in the house. Hours passed, and crying, in a panic, I walked out onto the forest alley. I saw an old man and went after him. Having failed in his attempts to convince me to wait for my father at home, he finally agreed to take me with him. His wife gave me biscuits and tea. At some time my father turned up - he had gone to buy a hound, he had left me a note on the table, one of the tables (I was 4). The dog was cute, I remember his big paws on my hips in the car on the way back. In the rush I had gone barefoot, but the ground was soft and I hadn't paid attention.That time on the trail was the closest I've been to that forest.
Boyana Dzhikova
/
Изложбата проследява произхода на още неназованата естетика на острите, шипоподобни, постинтернет орнаменти, част от практиката на съвременните художници. Казусът с терминологията, или в случая, нейната липса, е симптоматичен в няколко посоки - от една страна, той говори за загубата на историята на даден орнамент и смисловите натоварености, които тя носи, от друга - за неговата “одухотвореност” (нещо е наситено с душа, след като е назовано, знаем).Навлязла в съвременната култура и изложбени пространства през визуалните кодове на black metal жанра, който пък ги въвежда, вдъхновен от горските пейзажи и езическите култове, обвързани с природата, през годините тя преминава преминава през няколко нива на преработка и етапи на апроприация. Вълко Чобанов играе с идеята за тъжната съдба на съдържанието, похитено и деконструирано от постмодерния човек, сведено до повърхност, двуизмерна и декоративна. Подходът му е все пак дуалистичен - самият той почитател и на тази естетика, използвайки я в своите творби.Художникът поетапно разомагьосва аурата на избраната символика. От изходната точка на настоящето, през течението Blackwork (ca. 1585–1635), през вече споменатия black metal (NB! различно от dead metal) той стига до нейния първоизточник - страха от гората, втъкан в колективното ни несъзнато, тълкуван като интуиция.
_
Когато бях дете баща ми притежаваше вила в гората, която основно се използваше за база докато ходи на лов (както и дом на неговите трофеи - спомням си препарирана глава от елен на стената в хола, която всеки ден галех в пристъп на нежност и възхищение; считах мълчаливия елен едва ли не за приятел, като успявах да се абстрахирам от факта за неговата неживост; все пак за децата предметите са магични, а концепцията за смърт може би не се беше оформила в моето съзнание още). Вилата беше на няколко етажа с много спални и прекарвах там части от лятото си, с огромен двор, в който баща ми се подвизаваше с полууспешни опити за градинарство. В двора отиваха всичките ни коледни елхи, както и серия от рози, които някак неловко вирееха под слънцето, съвсем наясно, че идват от някъде другаде. Един следобед се прибрахме от обяд и заварихме клоните на всички сливови дървета прекършени под тежестта на необраните плодове, в синхрон и без натиска на външни фактори като буря или силен вятър, в самоубийствен импулс под наставленията на някаква невидима демонична сила. В този слънчев следобед може би за първи път в главата ми се прокрадна мисълта, че изобилието има своята сянка, че може да има пагубни последици. В непосредствена близост се издигаше постройка - килийно училище, която баща ми беше също купил, за да предотврати евентуален строеж в съседство. Училището беше обградено от огромна популация от коприва и един от редките ми опити за изучаване завърши с изгаряния по детските ми крака и дланите на ръцете ми.Вилата беше накрая на село в Балкана, като извън оградата и имаше горски път, пътека всъщност, с настилка от трева. Пътеката свързваше вилите след нашата и улесняваше достъпа с кола. Отвъд нея стръмно стоеше гората. Гората беше винаги сумрачна и смарагдена, без значение от сезоните и метеорологичните обстоятелства в двора на вилата, в който цветовете варираха във всички нюанси на зеленото, узрявяха и се разлагаха плодове в червено, лилаво и кафяво.
В дивата градина се помещаваше и мащабен мравуняк, висок колкото мен, или поне в началото - колкото повече пораствах, толкова настигах неговите размери, докато не го надминах. Неговите обитатели бяха също в неконвенционални параметри, далеч по големи от градските мравки, на които бях свикнала, освен това червени, с шарки по гърбовете си - татуировки на стари племена. В един момент баща ми построи варосана ограда, която ни разделяше от горския път (и гората) и мравките малко по малко изнесоха своя дом другаде, напускайки своята вавилонска кула. Дълго след това съзерцавах с меланхолия спадналия по обем куп от пръст, обвинявайки моя родител, че го е убил (“мравките не са мъртви, просто са си отишли”). Така и не разбрах защо, лишени от връзката си с гората, си бяха заминали, при нас си имаше всичко все пак.Никога не ходех в гората. От нея във вилата от време на време се материализираха разни неща, като букети цветя или мъртви животни. Нейните мащаби бяха неясни за мен. Гората беше енигма, винаги тиха, постоянно присъстваща. Един ден се събудих и в къщата нямаше никого. Минаха часове и разплакана, в паника излязох на горската пътека. Видях някакъв възрастен мъж и тръгнах след него. Провалил се в опитите си да ме убеди да изчакам баща ми вкъщи, накрая той се съгласи да ме вземе със себе си. Жена му ми даде бисквити и чай. По някое време баща ми се появи - беше отишъл да си купува ловджийско куче, бил ми оставил бележка на масата, една от масите (бях на 4). Кучето беше сладко, спомням си големите му лапи на бедрата ми в колата по пътя наобратно. В бързината бях излязла боса, но земята беше мека и не бях обърнала внимание.Онзи път на пътеката беше най-тясното ми доближаване до тази гора.
Бояна Джикова
Този проект е реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на Културата.