11.07-10.09.2025
Same As It Never Was
Solo exhibition by Vikenti Komitski
Curated by: Tiziano Tancredi
Same As It Never Was
Самостоятелна изложба на Викенти Комитски
Куратор: Тициано Танкреди
11.07.2025 - 10.09.2025
Откриване на 11-ти юли в 18:30 ч.
Блясъкът на една провалена синхронност, ферментираща в носталгията
Тициано Танкреди
Всеки, който твърди, че не смята понятието за време за централно в живота си, или е неискрен, или се самозаблуждава. Самият живот е белязан от безпощадна поредица от етапи, които следват един след друг.
Според „традиционния" каданс - този, който подрежда фазите на живота спрямо най-често срещаните човешки преживявания - има време за детство, време за младост, време за зрялост: време за учене, за работа, за брак, за отглеждане на деца. След това идва време за старост, за ставане на баба и дядо, и накрая - време за смърт. Или може би не.
Всичко е толкова капсулирано, нагласено, издълбано от навика и конвенциите, че мнозина се чувстват като в капан - без изход, без въздух. И така, някои се откъсват. Те се освобождават. Разбъркват картите наново в името на една лична, неподозирана свобода: правото да се самоопределят отвъд предварително зададените роли и наративи.
Една от първите страници във Фейсбук, които харесах през 2008 г., активна и до днес, беше озаглавена Nostalgia di epoche mai vissute („Носталгия по неизживяна епоха). В нея се споделяха снимки, правени през целия ХХ век, предимно на градове - Ню Йорк, Лондон, Рим, Париж и други. Самото име издаваше дълбоко усещане за времеви дисонанс: разрив между настоящето и недостижимото минало, не само изгубено, но и никога истински обитавано. Признание за екзистенциална асинхронност - синхрон, който не се е случил.
„Same As It Never Was“ е самостоятелна изложба на художника Викенти Комитски в галерия Пунта, с куратор Тициано Танкреди. Изложбата бележи значителен преход в практиката му - еволюция от по-ранни асамблажи към нови експерименти с формата, навлизащи в скулптурна територия. Представените творби - четири нови произведения, създадени специално за изложбата, са израз на семантично пренареждане, като всяка от тях играе водеща роля в тази художествена промяна.
Работата „Никога не е късно да имаш щастливо детство” е пропита с дълбока меланхолия и носталгия. Настроението напомня на началната сцена на един от най-емблематичните филми, „Гражданинът Кейн”, шедьовърът на Орсън Уелс от 1941 г. В имение, наречено Ксанаду, част от огромен дворец във Флорида, умиращият медиен магнат Чарлз Фостър Кейн стиска снежен глобус, който се изплъзва от ръката му и се разбива. Последната му дума е „Роузбъд“. Този момент поставя завръзката във филма - журналист се опитва да открие какво означава „Роузбъд“ - символ на неизпълнено обещание, алтернативен житейски път, може би копнеж по по-простия, обикновен живот, за който младият Чарлз е мечтал, докато е играл сам в снега.
По същия начин в творбата на Комитски виждаме покрит със сняг пейзаж, подобен на този, затворен в глобуса на Кейн, разположен върху таблата на едно легло. Какъв по-интимен обект от този може да представи идеята за дом, за грижа, за детство? Таблата на леглото би могла да принадлежи на българска баба, която с любов се грижи за внуците си. Тежестта от стенен часовник в творбата известява за изминалото време, за настъпването на нов етап в пътя на художника, облян в светлината на късметлийска неонова звезда.
„Контейнер” е произведение, в което форма и съдържание са неразделни. Заглавието препраща към начина, по който складираме стоки в настоящето, но и към един от най-старите човешки занаяти - ръчното оформяне на глина преди изобретяването на грънчарското колело.
И все пак този сблъсък на епохите е ясно изразен. Навсякъде в изложбата веригите и металните елементи напомнят за модернизма, подчертавайки напрежението между занаятчийството и масовото производство, ръчната изработка, противопоставена на индустриално възпроизведеното.
Гърнетата в творбата са, както отбелязва художникът, юнгиански архетипи - „априорни форми“, които оформят начина, по който мислим, чувстваме и действаме. Подобно на буквите от азбуката, те създават формална граматика, чиито неправилни контури отразяват разнообразието на човешките лица и тела. Практика, която започва с основните елементи на материала в неговия най-древен състав. Това бележи първото навлизане на Комитски в тази вечна техника - експеримент, диалог с традицията.
„Магдебург” е нов подход към един стар занаят - покана да се изследват непознати пътища в проучванията на художника.
През 1663 г. в Магдебург, Германия, е намерен частично вкаменен скелет. Ученият Ото фон Герике го реконструира, вярвайки, че това е митично същество. Така се ражда Магдебургският еднорог - странен асамблаж, който попада в учебниците по естествена история от XVII в., за да бъде опроверган много години по-късно. Макар и общопризнат за най-лошата реконструкция на вкаменелост в историята на науката, еднорогът все още се намира в музея в Магдебург - реликва на ранните научни грешки и на еволюцията на самата палеонтология. Подобно на фон Герике, макар и въоръжен със съвременната проницателност на вещер, Викенти се опира на тази митично-историческа приказка, където науката и магията се срещат, за да изследва за първи път техниката на витража. Започвайки от счупено стъкло, той се бори с материала, като го изкривява, докато не го превърне в композитна форма: скрита фотография, запечатана в парчета прозрачност. Рамката е в самото стъкло, напукана и светеща. Сякаш гледаме през счупен прозорец, ставаме свидетели на взаимодействието на припокриващи се процеси - пейзаж, сияещ с метален, магически блясък.
„Сувенир от разбит самолет” е асамблаж, съставен от самолетни части, символ на съвременния начин на придвижване, съчетани с органичен елемент - рог. Резултатът е невъзможна скулптура, нещо средно между стиймпънк филмов реквизит и езически вотив. Реликва, пропита с анахроничен дисонанс, странен и призрачен модернизъм.
„Same As It Never Was“ е проект, в който се пресичат времеви линии; в който новите творби носят воала на древността, пораждайки осмотичен синкретизъм. Античното бъдеще се разгръща чрез съставни артефакти, проследени по една паратактична времева линия - невъзможна, но сякаш реална. Диалог между ритуалния примитивизъм и индустриалния модернизъм, свързан чрез мистичната магия на носталгията.
Изложбата е осъществена с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Създаване“.
︎ Михаил Новаков
———
Same As It Never Was
Solo Show by Vikenti Komitski
Curated by Tiziano Tancredi
11.07.2025 - 10.09.2025
Opening: July 11th, 18:30 h.
The Sparkle of a Failed Synchrony, Fermenting in Nostalgia
Tiziano Tancredi
Anyone who claims not to consider the concept of time as central to their life would be insincere or deluded. Life itself is marked by an unrelenting succession of phases, one after the other. According to a "traditional" cadence—one that aligns the stages of life with the most common human experiences—there is a time for childhood, a time for youth, a time for maturity: a time to study, to work, to marry, to raise children. Then comes a time for old age, for becoming grandparents, and finally, a time to die. Or perhaps not. Everything is so boxed in, so scripted, etched by habit and convention, that many feel trapped—no exits, no air. And so, some break away. They free themselves. They shuffle the cards anew in the name of a personal, uncharted freedom: the right to self-determine beyond prefabricated roles and ready-made narratives.
One of the first Facebook pages I ever liked back in 2008—still active today—was titled Nostalgia di epoche mai vissute (Homesickness for an era never lived). It shared photographs taken throughout the 20th century, mostly of cities—New York, London, Rome, Paris, and beyond. The name alone betrayed a deep sense of temporal dissonance: a disconnect between the present and the unattainable past, not just lost but never truly inhabited. A confession of existential asynchrony.
"Same as it never was" is a solo exhibition of artist Vikenti Komitski at Punta Gallery in Sofia, curated by Tiziano Tancredi. The show marks a significant transition in the artist’s practice—an evolution from earlier assemblages toward new experiments in form, venturing into sculptural territory. The works presented—four new pieces created specifically for the exhibition—embody a semantic repositioning, each of them playing a leading role in this artistic shift.
It's never too late to have a happy childhood is imbued with profound melancholy and nostalgia. The mood echoes the opening scene of one of cinema’s most iconic films: Citizen Kane, Orson Welles’s 1941 masterpiece. In a mansion called Xanadu, part of a vast palatial estate in Florida, the dying media tycoon Charles Foster Kane clutches a snow globe that slips from his hand and shatters.
His final word: “Rosebud.” This moment triggers the film’s central mystery, as a journalist seeks to uncover what “Rosebud” meant—a symbol of an unfulfilled promise, an alternate life path never taken, perhaps a yearning for a simpler, more ordinary life the young Charles dreamed of while playing alone in the snow.
Likewise, in Komitski’s piece, we see a snow-covered landscape—like the one encased in Kane’s globe—crowning the headboard of a bed. What more intimate object to represent the idea of home, of care, of childhood? The headboard could well belong to a Bulgarian grandmother, lovingly caring for her grandchildren. The clock's weight in the work is that of a cuckoo clock, signaling the passage of time, the dawning of a new phase in the artist’s journey, bathed in the light of a lucky neon star.
Container is a work where form and content become inseparable. The title evokes modern cargo storage, but here it refers to one of the oldest human crafts: shaping clay by hand, before the invention of the potter’s wheel. Yet this collision of eras is made explicit. Throughout the exhibition, chains and metal details evoke modernism, highlighting the tension between craftsmanship and mass production, the handmade pitted against the industrially reproduced. The pots in the work are, as the artist notes, Jungian archetypes—“a priori forms” that shape how we think, feel, and act. Like letters of an alphabet, they compose a formal grammar whose irregular contours echo the diversity of human faces and bodies. A practice that begins with the base elements of matter, in its most ancient composition. This marks Komitski’s first foray into this timeless technique—an experiment, a dialogue with tradition.
Magdeburg is a new way of approaching an old craft—an invitation to explore unknown paths in the artist’s research. In 1663, a partially fossilized skeleton was found in Magdeburg, Germany. The scientist Otto von Guericke reconstructed it, believing it to be a mythical creature. Thus was born the Magdeburg Unicorn, an odd assemblage that made its way into 17th-century natural history books—only to be debunked many years later. Though universally acknowledged as the worst fossil reconstruction in scientific history, the unicorn still resides in a museum in Magdeburg—a relic of early scientific missteps and the evolution of paleontology itself.
Like von Guericke, though armed with a sorcerer’s modern insight, Vikenti draws from this mytho-historical tale—where science and magic meet—to explore the technique of vitrage for the first time. Starting from broken glass, he battles with the material, twisting it until it yields to a composite form: a hidden photograph embedded in shards of transparency. The frame is in the glass itself, cracked and luminous. As if looking through a fractured window, witnessing the interplay of overlapping processes—a landscape glowing with metallic, magical shimmer.
Plane Wreck Souvenir is an assemblage composed of aircraft fragments—the very symbol of modern movement—merged with an organic element: a horn. The result is an impossible sculpture, somewhere between a steampunk film prop and a pagan votive offering. A relic suffused with anachronistic dissonance, a strange and eerie modernism.
"Same as it never was" is a project where temporal planes intersect; where new works wear the veil of antiquity, giving rise to osmotic syncretisms. An ancient future unfolds through composite artefacts traced along a single, paratactic timeline—impossible, yet somehow real. A dialogue between ritualistic primitivism and industrial modernism, bound together by the mystical magic of nostalgia. Awaiting new creative wonders.
The exhibition is funded by The National Culture Fund, “Creating” Program.
︎ Mihail Novakov
Open: Wednesday-Saturday 15-19 h.